Творчеството е бягството на твореца от действителността. Дава му възможност да изяви себе си по начин, който го допълва и отличава от традиционното му амплоа. Светът на литературата е интимен, личен, дълбок, изпълнен с нюанси. Нищо не е само бяло или само черно, дори не е и само цветно. Словесните излияние дават простор на душата на твореца, дават голота на чувствата и емоциите му. Светът на литературата може да е груб и реалистичен или пък изпълнен с идилия и въображение. В един авторски текст читателят винаги може да прозре вътрешните битки на твореца и да избере да ги съпреживее с него. Читателят, героите и авторът могат да станат едно цяло и да заживеят в света на литературната творба, свързани с неделима връзка.

    Пиша, откакто се помня. За мен това не е просто творчество, това съм аз, това е моята същност. Когато пиша, подарявам душата си. Когато пиша, ставам друг човек. Когато пиша, се стремя да изявя красотата на сърцето си. Понякога това, което оставям на белия лист, изненадва и мен самата. Изумявам се колко неща е криело сърцето ми, дори за самата мен. И питам се: „Това аз ли съм?“ Писането променя, преобразява, осветлява тъмните кътчета на душата, извисява те. Хората като мен, които предпочитат белия лист пред разговора, често нямат другар, на когото да споделят или се страхуват, че ще бъдат съдени. Но белият лист не съди, той изслушва, той те оставя да говориш  до насита, оставяте да си кажеш всичко и е готов да приеме безропотно оставеното върху него. Не е нужно думите да бъдат изричани, щом могат да бъдат написани.

     Пиша, когато мога и когато имам нужда най-вече. Често се сещам за уж отминали събития, а се оказва, че те продължават да се взират в мен и да ми напомнят, че са тук и не са си тръгвали нито за миг. Как мога да ги пропъдя? Сядам и започвам да пиша за тях. Изливам душата си, емоциите си, гнева си, любовта, омразата, надеждите, тъгата, всичко, абсолютно всичко. Пиша без цензура, пиша като за последно. Пиша така сякаш никой няма да прочете написаното, дори и аз след това. Понякога пиша със сълзи вместо с мастило. Сълзите ми попиват в листа и се сливат с него. Пиша докато душата ми не се изпразни, докато не останат думи в мен, които да не са написани. След това мога отново да бъда себе си. Мога отново да живея, отново да събирам преживявания, които ще намерят живот на белия лист. Душата ми е чиста и готова отново да се раздава за всеки безпрекословно. Мога да бъда преродена и щастлива по своя си начин.

    Личният свят на всеки е трудно обозрим за околните. Всеки е малко или много вглъбен в себе си и това не е нещо, за което трябва да се обвиняваме. За да оцелеем, трябва да бъдем и егоисти. В ежедневието си влизаме в различни роли, толкова сме многопластови, че понякога губим идентичността си. Крием се и от самите себе си. Всички тези колоритни качества имам и аз. Крия се зад самата себе си и зад ролите, които ми се полагат или които съм длъжна да играя. В тези роли има определени реплики, те са заредени с различен емоционален заряд, те се сменят постоянно. Тези роли са и измамни понякога, но така или иначе са изиграни от мен, защото така се налага. И сценарият зад всичко това не винаги го пиша аз. Ако можех всеки път аз да го пиша, щеше да е различен, щеше да е мой, щеше да има посоката, която аз желая, но дори и на собствения си живот се улавям, че не винаги съм сценарист. Дали е жалко това или не аз не желая да се замислям. Когато мога и аз се включвам в сценария като автор, когато не мога – просто изигравам ролята, за която съм предопределена. Важното е играта да е добра и на подходящо ниво.

      Когато пиша, оголвам душата си. Обичам това състояние. Душата ми е напоена с толкова много чувства, че понякога ѝ е трудно да си поеме дъх, да вдиша и издиша любов. Сивото ежедневие може не просто да те обезличи, а и да те озлоби. Затова човек се нуждае от своите бягства. В моите поезия и проза са излети всички страни на моя характер, дори и тези, за които отричам, че ги имам. Все се крия от нещо или някой, а когато пиша, не виждам причина да отричам или изопачавам коя съм. Пиша за тъжни неща, за разочарования, несбъднати мечти, предателства, загуби. Само между белите листи някой може да разбере колко скръб и нещастие е събирало сърцето ми през годините. Аз нямам думи, за да опиша това на глас. Аз имам думи само за пред белия лист. Така сърцето ми се чувства по-спокойно и разбрано. Не се налага да влизам в диалог. Не обичам диалозите. А тъй като малко хора биха ме изслушали, предпочитам болката да остане съхранена между редовете и недоизказана в многоточията.

     Когато пиша, ставам друг човек. Изправям се сама срещу себе си. Виждам красивата и грозната половина в мен. Виждам всички противоречия, скрити в същността ми. С химикалка в ръка и пред белия лист изписвам историята на живота си, говоря за терзанията и хаосът в душата ми. Пиша за любовта, която съм загубила и която съм срещнала, пиша за провалите и успехите си, за страховете и надеждите. Пиша за гнева, който ме изпепелява на моменти, за молитвите, отправени към Бог. Сама избърсвам сълзите си, за да устремя поглед напред. Когато душата ми се изпразни от всички тези неща, ставам отново себе си, а белият лист винаги ще ме чака отворен и подканящ ме