Неудобството да бъдеш плъх

     Почти никой не те обича. Има някои хора и животни, които се страхуват от теб. Това е добре, но те са малцинство. Повечето гледат да те утрепят. Кой с лопата, кой с ръжен, кой с друго. Все ще намерят нещо под ръка да те халосат, за да умреш. И какво си им направил? Нищо и нищичко. Просто си грозен. И то – само според тях; оправдават своето собствено естетическо несъвършенство с твоята грознота. А те не си ли дават сметка, че също са грозни? Не само за теб – за много други твари хората се отличават освен с дързостта и своята самовлюбеност, също и с поразителното си уродство, травмиращо сетивата на природата.

     Но не: на хората им е дадено да убиват, а на плъховете и другите твари, които се извръщат от вида им – не. Очевидно само отвратителните са достойни да живеят.

     Това докарва злоба и потребност от мъст. Когато плъховете се обединят, те като нищо могат да затрият човечеството. Всяка чума тръгва от плъховете, защото повечето хора са нечистоплътни – кой отвътре, кой отвън. Човешката мръсотия циклично докарва планетата до кризи и чумави сътресения, които след това с векове отшумяват – бавно, мъчително. За да се повторят отново.

     И кой е виновен за всичко това?

     Плъховете, естествено, ако питате отвратителните. Врели се били гризачите из нечистотиите и пренасяли болести. А кой създава нечистотиите? Че и повечето болести, ако сме искрени, са рожба на човешкия начин на живот – това пневмонии, алчност, диабет, СПИН, повечето видове рак, какво ли не: всичкият мор на Земята е от човека и за човека.

     Обаче ти не правиш нищо, за да промениш статуквото. Защо, плъхо? Защото така ти е добре, нали? Друг създава лошото, но за себе си го прави. А ти се възползваш от хорската нечистоплътност, от несъвършенството на тварите, населили планетата повече от нужното. Те формират идеална среда за плъховете и това е добре. Даже по-умните сред човеците усещат колко е привлекателно и удобно да бъдеш плъх. И започват лека-полека да се трансформират – никнат им мустачки, превиват гръб, растат им опашки, крият се по ъглите, хранят се с мърша и гледат злобно с малките си черни очички.

      Тези видове са най-опасни. Размножат ли се човекоплъховете, това ще е драматично за цялата популация на плъховете. За хората няма лошо – тях отдавна сме ги отписали. Но за плъха най-страшното настъпва, когато започнат да превземат територията му отвътре, а хората това го умеят добре. Стават политици, министри, милионери и дори чиновници, за да пролазят в ареалите на гризачите и да превземат уж вонящите им подземни канали. Те знаят, че чрез тези канали плъховете обитават земната кора, проникват надълбоко и имат лесен достъп до всички подземни богатства. Понеже за хората вече надземни богатства няма, те се стремят или към други планети, или към вътрешността на тази, която почти унищожиха.

     И само плъховете са тези, които им пречат.

     Това е единственото неудобство да бъдеш плъх – трябва да воюваш с по-низшите от теб, които дори не знаят, че са такива. Те усещат твоята среда като своя.

     Плъхът чува това, досеща се за нещо и мърда с уши. Съзнава, че именно той е най-устойчивият вид, но си дава сметка, че хората емпирично се досещат за това и се опитват да приличат на него наужким. А всъщност – наяве.

     Няма такава конституция, мисли мустакатият гризач, която да задължава властите да работят по правила, различни от вселенските закони на съзиданието и разрухата. Всеки закон, включително природният, е част от бульона на живота. В крайна сметка правителството емитира проектозакони и други вредни вещества, а не обратно – вредните вещества да изпърдяват правителства. И когато горестоящите почнат да се давят от зловонието на емисиите си, упрекват плъховете за своето нищожество без да отчитат факта, че сами са създали благоприятна среда за болести и упадък. И смръдня.

     В тази родилна среда се съешават идеи и малоумия, оплождат се съзаклятия и се решават колективно и погрешно проблеми, отварящи нови кризи и клоаки. Това не може да става статично: само електричеството и жизненото равнище са такива. Средата във властта е динамична – агресивно земетръсна, деструктивна и вулканична, но съвсем устойчива. Като простата. Ненужна, може и без нея, ама бачка като педал със силна газ и без съединител.

     В хранителната динамика на тази хаотично устойчива среда се раждат мисли като вицецитираната горенеописана. Всичко останало чака по-добро време за раждане. Чака кръстник.

     Плъхът знае това, динамичната среда му пречи, но плъхочовеците – още повече.