Някъде някога...

   ... Някога, някъде, в друго време и пространство бях щастлива. Тогава слънце грееше на моята улица и аз го наричах с твоето име. Когато се усмихваше и най-жарките лъчи бяха като лед, защото ти  беше единствен. Очите ти бяха като малки слънчеви зайчета, които знаеха как да зарадват човека, когото гледат. Имахме всичко, за което можехме да мечтаем, но понякога мечтите траят само миг...
   Една сутрин слънцето не изгря, игривите зайчета вече не радваха очите ми... всичко се превърна в прах и спомени. Спомням си, когато чух зловещия звън на телефона, а от слушалката се разнесе още по-смразяващ глас, който ми съобщи, че теб вече те няма. Беше катастрофа и както винаги невинните умират. Ти никога не превишаваше скоростта, не застраши нито един човешки живот, качвайки се пиян зад волана... ти просто никога не го правеше. Каква ирония на съдбата - днес си бил дори без кола. Пресичал си улицата, а поредния "шумахер" решил да премине на червено, защото баща му бил Някой и полицията не можела да му направи нищо. Господи, до къде стигнахме?!
   Изпълнена с гняв, болка и мъка стоя клекнала до гроба ти и се моля да е кошмар всичко... Уви - реалността е такава!
   Толкова много ми липсваш, толкова неща не успях да ти кажа, толкова любов остана за теб в сърцето ми.
   Облечена в черно се сливам с новата ти завивка. Галя я с ръце и си представям тялото ти - топло, силно и красиво... сега нищо не е останало от него. Само буци пръст нараняват ръцете ми. Очите ми вече не плачат - сълзи не им останаха, лицето ми не се усмихва - вече не те вижда, ръцете ми са изгубили всякаква нежност и милувка, откакто ти си отиде.
   Обичах те и винаги ще те обичам, но болката няма да стихне. Никога няма да те забравя, ще помня светлия ти поглед и усмивката, която караше сърцето ми да спира и да тупти неудържимо едновременно, защото някога някъде теб те имаше и аз бях щастлива...!