Прахта на разрухата

     Щитът бавно се разтваряше, усещах го в гърдите си. Първо обхващаше цялото ми тяло, но после усетих как постепенно се смалява и прави място на чувствата ми. Първоначално ме покриваше от главата до петите, после се стопи до областта на гърдите ми, а накрая само един тъничък и съвсем крехък слой обхващаше сърцето ми. Опитвах се да го предпазя от толкова дълго време. Стараех се, макар и съвсем несъзнателно, да изградя защитата си, да я направя непробиваема, без пролуки, без начин, по който може да се разбие. Единственото, което целях, бе да се предпазя.
      И досега всичко вървеше добре. Щитът си вършеше добре работата, дори много повече – никога не ме предаваше, но и никога не го свалях. Винаги си беше с мен и прилагаше ефекта на огледалото, ако някой се опитваше да достигне до мен – връщаше атаките обратно. Научих се да избягвам емоционалните преживявания от личен характер, стремях се да държа всичко настрана от себе си и макар да знаех, че щитът ми няма да поддаде, аз правех всичко възможно, за да държа всеки поне на метър от себе си. На никого не му трябваше моето сърце – имах си само това и нямах намерение да го отстъпвам, било то с битка или не. Щях да се опитвам да си го съхраня завинаги, то бе мен самата.
     Стиснах очи в опит да увелича силата на защитата си – получаваше се, все още не бях загубила контрол, все още го чувствах в себе си, как се опитва да расте, как бавно, но сигурно се увеличава. Свих ръцете си в юмруци – никакви думи нямаше да проникнат до там, никакви жестове, никакви действия, никакви… никакви емоции.
     Лъжех се и знаех това перфектно. Но нямаше да се откажа. Докато сърцето ми туптеше, докато разбирах какво става, докато съзнавах какво трябва да направя и какво очаквах от самата себе си, нямаше да се откажа. Но нещо все пак не беше наред, нещо ставаше. Нещо голямо, силно и мощно се заблъска в щита ми и всячески се опитваше да го разруши. Отново стиснах очи. Нямаше да го допусна. Направих още един опит да задържа масивността около сърцето си – не се получи. Опитах отново – пак провал. Пробвах още веднъж, после пак и пак, и пак, и пак… но се чувствах крайно изтощена, нямах повече никакви сили. Но това нямаше да ме спре. Трябваше да запазя единственото, което притежавах, единственото, което все още бе от значение за мен и аз нямаше да го пусна да си отиде така лесно – всъщност, изобщо нямаше да го пусна да си отиде.
     Нещо неочаквано започна да разтреперва защитата и тя заплашваше да се срути всеки момент. Нещо ставаше, нещо, което вече знаех, че не одобрявам. Сърцето ми лудо заби, сякаш щеше да изскочи от гръдния ми кош. Усетих затопляне и невероятен прилив на енергия, на някакво  горещо чувство, което обгърна тупкащото нещо по-плътно от щита ми. Топлината изригна от сърцевината на уязвимото място, обля цялото ми сърце, накара го да забие силно и накрая разруши щита ми. Всичко, върху което се бях трудила толкова време, всичко, върху което бях положила толкова много сили и надежди, сега беше разрушено и бавно умираше под обгръщаща го лава.
     Готово – щитът беше разрушен. Защитата рухна, вече бях изложена на всички опасности, от които се опитвах да се предпазя. Вече знаех какво ще последва и го чаках всеки момент, почти с нетърпение. Не исках да тъна в неведение, исках вече всичко да свърши и знаех, че няма да се повтори повече.
     Врящата лава се стелеше между дробовете ми и единственото, което оставяше след себе си, бeше жар и дим, доказателства за тоталната ù разруха, за пълното ù унищожение. Вече не чувствах нищо – нито страх, нито надежда, нито болка… Нищо. Просто стоях и чаках неизбежното, а то не закъсня – точно както се очакваше от него.
     Пук! Малката цепнатина раздели съкровището, което някога имах, на две части – пукнатината се увеличаваше с всяка изминала секунда и съвсем скоро се превърна с дълбока пропаст. Надникнах вътре – беше тъмно, миришеше на пепел и се носеше някаква странна и приятна топла миризма. Не успях да я разпозная, но предполагах, че я усещах за последен път.
     Ето, точно това се опитвах да предотвратя толкова дълго време. А сега нито щитът ми, нито сърцето ми бяха там, където трябва. И двете бяха разрушени, и двете вече не съществуваха.
     Вече бях спокойна, нямаше от какво да се страхувам. И единственото нещо, което някога бе истински важно за мен, вече го няма. Нямаше какво повече да губя. Спокойствието и безразличието ме бяха обладали и аз чаках търпеливо Господарката да дойде и да ме отведе на непознатото място.
     Това беше краят и аз го знаех – сърцето ми беше разбито, надеждата – отнета, бях лишена от всякакви чувства, дори и от най-силните емоции, които някога някой може да изпита. Нямах повече работа тук. Затова просто затворих очи, отпуснах ръце и зачаках…