22 июн. 2018 г., 17:11

Противоречивият свят на цивилизацията 

  Эссе
1806 1 4
4 мин за четене

 Здравей, читателю или просто – човеко! Приятно ми е! Аз ли? Аз съм също като теб – нежна, лутаща се, трепетлива душица, търсеща път, опора, утеха или просто смисъл, за да продължи… или спре, където е щастлива.
 Щастието. Какво широко понятие е това, колко много картини ражда умът, все светли, топли и задушевни! Асоциираш ли щастието със специфично усещане? Топлината, сгряваща областта под гърдите ти, тънки пътечки от гъдел по настръхналата от вдъхновение кожа, сълзите, стичащи се по страните ти, докато греещият поглед се притваря под напора на широка усмивка, чувствена прегръдка, несдържан смях, отмалели нозе при размяна на поглед, нежна целувка, сбъднат блян или просто мъркането на случайна улична котка… Спомени, сънища (от които не искаше да се будиш) или просто мечтания, но все така осезаеми… И истински… Истински.
 Така осезаеми. Толкова истински. И по-ярки от всичко останало, по-жадувани, по-вечни!
 А като става дума за онова, останалото…
 Де да можеше да уловиш празнотата вътре в себе си, човеко, оная там, под гърдите… Вече я споменах. Там дето мъждука пламък в миговете на доволство. Мъждука. Защо? Нима нещо повече може да се случи в такъв вакуум! И все пак дори там успява да заискри това пламъче, та нали единствена светлината има завидната способност да разцепва гъстата тъма… Но нека да не й завиждаме…
 Както ти говорех, де да можеше да я уловиш тази празнота, човеко, която те изпълва, да я затвориш в един скъп богато гравиран медальон, от онези, които се отварят, та да я закопчееш на шията си. Да увенчаеш съществуването й подобаващо - като ще красиш студената си снага, поне вложи в украшението малко символика и смисъл! Нали, когато го няма топлото щастие, се опираме на хладната мисъл…
 А него го няма. Бяга ли бяга, тъкмо го уловим и се изплъзва между пръстите ни. Е, като не е там, за да ни сгрее, ще използваме ума си.
 Студено ни е – ами, ще си запалим огън! Не този вътре в нас, наивнико! Ако беше така лесно… Говоря за онзи огън - камък и пръчка, триеш ги и бааам - искра! Ето така вече сгряхме тлента…
 Ами душата? Тревожността я гони като озверял хищник и я разкъсва на малки късове, за да достигнат меката твърд и да се разбият звучно на още по-дребни отломъци. Но настрана от метафоричното, нека говорим по същество. Все пак трябва да мислим рационално! Я, грозде! Не, не съм се разсеяла и забравила за какво ти говоря, слушай ме внимателно.
 Чувал ли си за ферментацията? А за алкохола? Виното? Не? Ама ти си бил наистина много наивен човек! Като смачкаш гроздето в едно буре (дървен заоблен съд с голям обем), чакаш известно време да ферментира (въглехидратите да се разградят) и ето - вече има как да запълниш бездънния кладенец в себе си (получава се опияняваща напитка, наречена вино). По този начин и душата си сгряхме все някак, сега вече можем да се чувстваме добре. Горе-долу…
 Впрочем, благословени сме, че невроните ни имат с какво да се свържат, та да бъдем ефективни! Тези две пъргави ръчички са пренесли великата ни цивилизация през наистина голям времеви интервал! Обработват, копаят, сеят, орат и пак обработват, работа, работа… Който не работи, няма да яде! Ех, ама продуктивността е благо, ей! 
 С тези две, изранени, две изгорени от жаркия език на Хелиос ръчици, пренесохме живота си от твърдата, грозна, черна, мръсна земя, през поленцата, могилките, колибките, градинките, къщурките, до крепостните градове, по-големите къщи (и още по-големите), плантациите, именията, дворците, градовете, небостъргачите, мегаполисите, совалките, космическите станции… Те ни избавиха от прашасалата земя, те ни отдалечиха от пръстта. Умът ни пренесе надалеч, мобилизира тялото ни, за да се скрием между минимум четири стени, да ни е по-сигурно, че тоя външен свят е тъй просторен и изпълнен с опасности…
 Интелектът на тази разумна, грандиозна, космополитна земна цивилизация! Той отвергна първобитието, за да ни извиси, ако не до божественото начало, то до космическия безкрай! Той се изсмя на стихията и я обузда, обузда я и заглуши смеха й, дали нейната злодейски ехидна подигравка, или приятелските й възгласи, не се знае, та нали я заглуши и зарина с величието си! Ако зарина може да обрисува действието на такава фина, прозрачна и хвърковата материя като разума! О, свещена умнота! О, ти, разумни сапиенсе…! Браво, браво!
 Продължавай, човеко, продължавай още, бягай… Бягай, стига краката да ти позволяват. Бягай, сякаш се носиш в сандалите на Хермес към Олимпа! Бягай по-бързо, отколкото из безжична интернет мрежа се сърфира! Бягай по въздушната магистрала (нищо, че Мъск не я одобрява)! Бягай и с реактивния двигател на ракетата, ако се налага! Телепортирай се през пространствено-времевия лабиринт! Ако стъпката на един е скок за цивилизацията, то какво ще излезе от твоя спринт?!
 Но опитай да не се доближаваш до меката твърд, човеко, онази, рохкавата, която, като намокриш, се разкашква. Пластична, променлива, посееш ли семе покълва, но какво ли семе ще покълне… по-добре нищо не посаждай…
 От нея, от несигурната и изменяща се пръст, така различна от статичните и стабилни бетонни стени, които издигаш…
 Бягай от душата, да не вземе накрая да цъфне… И да те върже.

© Даниела Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??