Ти беше танцът на живота ми.
Валс под дъжда, танго по пясъка.
С музиката бяхме първи приятели,
със страстта – като братя и сестри.
С очи различни, шарени, ти всеки ден
идваше при мен със смели стъпки.
Поставяше цвете в косите ми.
Аз те приемах като наркотик,
защото беше неразделна част от живота ми.
Рубинените ти устни нежно ме целуваха,
а ръцете ти с огъня на неугасимата любов ме топлеха.
Гъвкавото ти тяло бе всяка минута до моето.
Всичко бе дълго и прекрасно,
но в миг заприлича на изтъркана вариация.
Обичахме се със страстта на румбата.
Паркетът бе животът ни, изпълнен с недостижими мечти.
Ромео и Жулиета бяхме, помниш ли?
Днес със сълзи на очи ти подавам ръката си за последен танц,
защото зная – всичко има своя край.
Ти недоумяваш защо си тръгвам,
но стана скучно, всичко се повтаря и губи своя чар.
Приеми ръката ми в своята, допри се до пламтящото ми тяло.
Но знай, то вече не нашепва „Обичам те”.
Със стъпките си пиша по паркета нашата любовна поема,
изпълнена с безброй повторения.
Тръгвам си, нямам повече време за теб.
Но запомни, аз те обичах със страстта на румбата.
Защото ти беше танцът на живота ми...
© Ива Петрова Все права защищены