Ти беше танцът на живота ми.

Валс под дъжда, танго по пясъка.

С музиката бяхме първи приятели,

със страстта – като братя и сестри.

С очи различни, шарени, ти всеки ден

идваше при мен със смели стъпки.

Поставяше цвете в косите ми.

Аз те приемах като наркотик,

защото беше неразделна част от живота ми.

Рубинените ти устни нежно ме целуваха,

а ръцете ти с огъня на неугасимата любов ме топлеха.

Гъвкавото ти тяло бе всяка минута до моето.

Всичко бе дълго и прекрасно, 

но в миг заприлича на изтъркана вариация.

Обичахме се със страстта на румбата.

Паркетът бе животът ни, изпълнен с недостижими мечти.

Ромео и Жулиета бяхме, помниш ли?

Днес със сълзи на очи ти подавам ръката си за последен танц,

защото зная – всичко има своя край.

Ти недоумяваш защо си тръгвам,

но стана скучно, всичко се повтаря и губи своя чар.

Приеми ръката ми в своята, допри се до пламтящото ми тяло.

Но знай, то вече не нашепва „Обичам те”.

Със стъпките си пиша по паркета нашата любовна поема,

изпълнена с безброй повторения.

Тръгвам си, нямам повече време за теб.

Но запомни, аз те обичах със страстта на румбата.

Защото ти беше танцът на живота ми...