Защото може да няма утре

Защото може да няма утре

  Когато бях дете, посрещах новата година винаги с мисъл, че ще е хубава и ще ми донесе само щастие... никога не се съмнявах в това. Блажено време, благословено. Години по-късно се моля годината да не ми донесе нищо лошо, да не загубя близък човек, да не се разболея... Руска ролетка - всеки ден.  Ти-да, ти-не, ти-още малко... Не трябва ли смъртта да идва късно, когато и е времето... Когато уморени, побелели и помъдрели ще я посрещнем с повече покой.  Ненавременната смърт - защо е?  Болните деца - защо ги има?... Чий грях изплащат... Ако това е логиката на бог, как някой ще обича един толкова жесток бог... Възхищаваме се на съвършения ред в природата, на човешкия организъм, на живота, на чудото в него...  А всъщност хармония няма, няма нищо. Всичко е гадна и проклета случайност... Вървим по шосе, в насрещно движение и отбягваме фронталния сблъсък... Някои успяват по-дълго, други - до време.  Четем хроники и винаги си мислим, че на нас няма да се случи... Посрещаме щастливи нова година, а само месец след това загубваме близък. Раждаме и година по-късно една диагноза ни разделя с детето ни завинаги.    Не бях виждала колегите си една година. Две новини ме смразиха. Една година време... Кой би си помислил... А аз се тревожа и измъчвам за малките си битови проблеми и придавам смисъл и значение на неща, които са смешни и жалки.   Срещата със смъртта винаги е разтърсваща - сякаш някой ти бие силни и  оглушителни шамари, докато се опомниш, докато разбереш, че този живот е подарък, поднесен всеки ден с изгрева на слънцето, че светлината на всяко утро е празник, на който си благословен да бъдеш, че трябва да живееш всеки ден до капка - да обичаш, да прегръщаш, да се радваш... Да даваш, да даваш, да даваш, докато останеш без дъх... Защото може да няма утре.