Тази сутрин не ми се става. Не мога и да спя. Любопитна съм.
Слушам потропването на дъжда и лекия вятър, който насочва капките към моите прозорци. Ще заспя. И още мога да сънувам непреживяни трепети.
Вече виждам всичко. Дори и колебанието. Страхът, притиснал най-любимия ми човек.
Самотник е - нищо, че е мъж със слава и много обожателки. Навсякъде ходи с една престаряла „Барби". Усмихва се, държи го за ръка, а той трезво иска да изпадне в алкохолна кома. Това не е неговият свят.
Обичам тишината. Обичам светa, който се движи от Любовта. Обичам и него - самотникa, който може да си самопризнае посред нощ, че е ужасно самотен.
Виждам всичко, но не с очите си.
Пътуваме. Обикаляме градове и села. Понякога той пее, говори или просто мълчим.
И пак мълчим. А той обича да говори с мен.
Обичам зеленото, което се сменя със скоростта на сезона.
Той е самотен. Виждам, но не с очите си.
Все още съм будна. Отново чувам страхa, лъжата, самотата.
Аз съм не съм престарялата „Барби". ...