28 июн. 2007 г., 14:31

* * *

Поэзия

623 0 6

Стигнахме толкова далеч -
край, на който табелите изтрити са.
Във опити обичането да заличим,
отрязахме ръцете си.
Извадихме сърцата.
Заместихме ги с два
крайпътни камъка.
И въпреки това
най-трудно ми е днес
по име аз да те наричам.
Думите устни раздират.
Очите ми във дланите ти
все още ослепяват.
Все още искам аз
да съм онази,
която има право
в теб да се съмнява .
Ръцете ми единствено
във сънища следи оставят.
И няма повече пътеки
пълнолунени,
ресници влажни
заключени в дъха ти.
И няма погледи,
най-нежното от огъня
в живота
съхранили.
И няма обич.
Няма.
Страхът е
късно есенната пелерина
душите ни пристегнала.
Съмнението -
зимата, в която
дори и камъните пукат се.

Изгнила праскова
с костилка празна,
покапал сок,
който някога

за някой
бил е сладък -
с това са дланите препълнени.
С това
и два камъка крайпътни.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

Paur (Симеон Дончев)

Тъга. Много.

2007-06-29T13:44:08+03:00
lunna_sianka (ГАЛИНА ДАНКОВА)

Поздрави,Киара!
Прекрасен стих!

2007-06-29T00:16:17+03:00
Jane_d (Деси Инджева)

Красиво!!

2007-06-28T15:06:16+03:00
3o3uTy (Едно Момиче)

Прекрасен както всичките ти стихове и все така изпълнен с тъга
поздрав

2007-06-28T14:55:21+03:00
mariniki (Магдалена Костадинова)

Харесваш ми , Киара!

2007-06-28T14:52:10+03:00