Тя седеше и тихо мълчеше,
сълзите от него мракът крадеше.
В свят сама-самичка седеше,

болката своя в себе си таеше.

Момиче младо с душа ранима,
своята участ написала в рима.
Ангел небесен в тъмата проклина,
съдбата си своя с него тя срина.

Как обичаше го,
а той да съхрани любовта не успя.
Желаеше го тя по пладне и зори,
колкото и от любовта му да боли.

И очите ú красиви, така дълбоко сини,
изричаха само две думи страхливи,
шептеше ги бавно и плахо
за последен път казаха: "любими мой" накратко.

Болеше ме - с него тя няма да бъде,
че любовта им няма да пребъде,
но стана тоз ангел красив 
и оттърси се от живота си сив.

И продължи напред да крачи,
дори когато враната не спираше да грачи,
своята приказка написа,
от нея цитата "наранена" тя отписа.