28 янв. 2018 г., 20:45  

А аз си мислех, че се давя

1K 0 2

Шумá не чувам на вълнѝте.

И чайки вече не прехвърчат.

Седя и тихо си подсмърчам,

настинала от този студ.

Изпразнена от този глад.

 

Не искам вече да се питам

какво и как да се поправи.

Научих се да се предавам

и да не тичам с устрем луд

към своя личен малък ад.

 

Аз влачих с кофи и бидони

любов от моя водоем,

очаквайки голям подем

в равнището на този гьол.

Дори заквака нещо там.

 

От гьоловете милиони

най-сух избрах да се наквася.

Нарекох го пустинен оазис,

събрах изсъхналата сол 

и си забърках океан.

 

Напълних го с вода, рапани,

корали, миди и калкани,

развихрях бури нежелани

за да пробудя тази жаба,

целуната да бъде принц:)

 

Посявах слънчеви лъчи,

изграквах ведри птичи песни,

течения подреждах лесни,

да плавам, накъдето трябва,

след своята идея фикс.

 

Но локвата се случи плитка.

Токсична, мазна от бензин.

С недефиниран цвят – не син.

Там оцелява само плява,

поглъщаща вода без свян.

 

Плевих, поливах неуморно.

Изплаках всичките морета.

Пресъхнах, гледайки небето…

И все си мислех, че се давя

в безбрежния си океан.

 

Сега е все така студено,

а сърчицето наранено

си стискам в сухите ръце,

да оцелее то поне.

Не знам защо съм тук въобще.

 

В напуканата кал проблясва

една нещастна локва мазна,

в която всичко тихо цопва,

потъвайки в токсична тиня,

която даже не е синя.

 

Дори и кръговете по водата

изчезват като тих, плах шепот.

 

Не, не е океан това.

Дори не е водохранилище.

И ад не е – ами чистилище.

Полях си празната пустиня,

и взех хайверче – милостиня:)

 

Дочаках го, и аз закваках.

На жаба станах от принцеса.

На жабата не ѝ хареса,

че вече нямам небеса,

не генерирам чудеса:)

 

Но вече зная, в гьол – така е.

Изчерпа се. Ще дойде краят.

Друг път ще избера към рая.

Просторите стоят открити

за всички видове развити.

 

А жабата пак ще си ака

във онзи гьол, във който квака.

 

 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Ксения Соболева Все права защищены

Не знам как да го определя това стихотворение, уж е бяло, ама не съвсем, уж любовно, ама и това не е... Оставям на читателите да преценят;)

Комментарии

Комментарии

  • Ами не умея да пиша стихове, без да тананикат сами по себе си мелодията си... Те така се подреждат

    История е, да, моята
  • чета го със смесени чувства...
    интересна римна схема, в началото, по едно време, някъде след рапаните ти омръзва, мисля и я почваш юнашката.
    Мисля, че е история, това, което разказваш.
    Нечия история.
    А и, друго: "въобще" в края на изречението ми напомни за една песен на " Киора". Интересна асоциация, хм.

Выбор редактора

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...