Шумá не чувам на вълнѝте.

И чайки вече не прехвърчат.

Седя и тихо си подсмърчам,

настинала от този студ.

Изпразнена от този глад.

Не искам вече да се питам

какво и как да се поправи.

Научих се да се предавам

и да не тичам с устрем луд

към своя личен малък ад.

Аз влачих с кофи и бидони

любов от моя водоем,

очаквайки голям подем

в равнището на този гьол.

Дори заквака нещо там.

От гьоловете милиони

най-сух избрах да се наквася.

Нарекох го пустинен оазис,

събрах изсъхналата сол 

–

и си забърках океан.

Напълних го с вода, рапани,

корали, миди и калкани,

развихрях бури нежелани

за да пробудя тази жаба,

целуната да бъде принц:)

Посявах слънчеви лъчи,

изграквах ведри птичи песни,

течения подреждах лесни,

да плавам, накъдето трябва,

след своята идея фикс.

Но локвата се случи плитка.

Токсична, мазна от бензин.

С недефиниран цвят – не син.

Там оцелява само плява,

поглъщаща вода без свян.

Плевих, поливах неуморно.

Изплаках всичките морета.

Пресъхнах, гледайки небето…

И все си мислех, че се давя

в безбрежния си океан.

Сега е все така студено,

а сърчицето наранено

си стискам в сухите ръце,

да оцелее то поне.

Не знам защо съм тук въобще.

В напуканата кал проблясва

една нещастна локва мазна,

в която всичко тихо цопва,

потъвайки в токсична тиня,

която даже не е синя.

Дори и кръговете по водата

изчезват като тих, плах шепот.

Не, не е океан това.

Дори не е водохранилище.

И ад не е – ами чистилище.

Полях си празната пустиня,

и взех хайверче – милостиня:)

Дочаках го, и аз закваках.

На жаба станах от принцеса.

На жабата не ѝ хареса,

че вече нямам небеса,

не генерирам чудеса:)

Но вече зная, в гьол – така е.

Изчерпа се. Ще дойде краят.

Друг път ще избера към рая.

Просторите стоят открити

за всички видове развити.

А жабата пак ще си ака

във онзи гьол, във който квака.