А тогава...

Ти изпълваш същността ми
като дим от ароматна свещ.
Притежаваш мисълта ми,
ала тя за теб е просто вещ.

Пепел от пожар, от ярост,
плете мрежи неведение,
звън на натрошена цялост
ехти в светове безвремие.

Филм от призрачни картини,
прозрачни цветове се нижат.
Все така е от години,
езици тишина ме ближат.

Плясък от криле на птица,
още бездиханни дни за мен.
След себе си все още тичам,
чакайки един неидващ ден.

А тогава аз ще падна,
ще се потроша съвсем,
мисълта ще гине гладна
във живот осакатен.

В този ден ще се пробудиш
и изведнъж ще проумееш,
че пропуснал си да видиш
как съкровище пилееш.