Понякога небето ни проглежда
и детски са зениците му сини.
Едно хвърчило – кърпена надежда,
лети, та под дъгата в миг да мине
и пак, напук на зрелите години,
косите ни са рошави, немирни
и чакаме, с уста да ни подсвирне,
там – под балкона детската дружина.
И детска глъч – да буди махалата,
да литнат в миг, подплашени врабчета,
да хукнем пак – по уличка позната
и с лудории – разбили колената, ...