Армаган
Тръгваш ли либе? Я поспри...
За из път нека армаган ти дам,
когато ходиш по чуждите земи
все да ти спомня, че не си сам.
В зениците ми погледни искрите
как заблестяват като роса в зори,
помни ги, та да ти светят в дните
и в нощите ти, където и да си.
Знам, очите да си дам, не мога,
но искрите, те ще тръгнат по теб,
а аз в зениците ще нося тревога,
до кога свърши този пусти гурбет.
Виж руменото по двете ми страни -
като че огън ги шари, кога си с мен,
вземи им пламъкът, да ти гори...
От бледност огъня ще е заменен.
От устните отпий вкуса им сладък
и запази този еликсир за дълго ти.
Като по мед пътят да ти е гладък...
Не ми оставяй сладост, ще горчи.
В обятията нежни сетил топлина,
не влезе в нощите нивга хладина.
Вземи я, не ми трябва, аз в самота
ще те чакам да си дойдеш у дома.
В косите гъсти нощем все потъваш,
сред вълните им понасяш се в съня.
Там да ги носиш, където да отиваш,
зарана плитката отрязах, да ти я даря.
24.03.2008г
(цикъл "Звуци от старата ракла")
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анета Саманлиева Все права защищены
И мен това ме чака.
