Отскоро се гневя на две клишета, 

и обземат ме низки страсти. 

Първо, че само силните имат късмет, 

и второ – нямало пълно щастие. 

В коя точно част се намирам, 

щом съдбата ме срещна с тебе? 

Да покълнеш от вярата ми преди умиране, 

а за живот да не стига време... 

Ще забръмчат безброй съвети  

по канала на плоската мисъл, 

от рода – да загребвам с шепи, 

всичко хубаво, що ми е писано...

Е, добре де, по тая логика 

половината век съм проспал, 

в сън единствено, дето помня, 

че за тебе съм си мечтал! 

Но признавам си – в ланска пролет, 

почнах вече да се събуждам, 

и в душата ми живна воля 

от теб наяве, че имам нужда. 

И светът ми се стори познат. 

Взех наум и на глас да смятам. 

Че ти си по-ценна от злато, 

любовта ми подшушна да чакам. 

Та нали накрая излезе сметката. 

Късметлия съм се родил! 

Сега да ме хвърлят на смет, 

току-виж съм я позлатѝл... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

23.03.2024