Аз дишам,
край мен е полумрак,
така излишен не съм се чувствал
дори в компания на враг.
Навън света кипи и ври.
Аз просто дишам...
Очаквам някой да почука,
позвъни да каже:
- Хей, приятел, отвори...
Навън отдавна тегне мрака,
часовника изнервящо тиктака
и идва ми да изкрещя:
- Виновен съм, в ада искам да горя!
- Виновен ли съм?
- За какво?
- Не съм направил нищо, но защо?
Защо съм сам започвам да откачам
и струва ми се, че ще бъде вечен мрак.
И пак отново изкрещявам:
- Виновен съм, на себе си съм враг.
Приятели нямам, неща и да имам...
Егоист съм признавам....
Но заслужавам ли да бъда вечно сам,
тъй както звяра в своята бърлога?..
Не знам, но звяр поне да бъда мога.
Звяр. Единак,
избрал самия себе си за враг.
Аз още дишам,
потънал в лепкавия мрак.
© Калоян Димитров Все права защищены