Аз дишам,

край мен е полумрак,

така излишен не съм се чувствал

дори в компания на враг.

Навън света кипи и ври.

Аз просто дишам...

Очаквам някой да почука,

позвъни да каже:

- Хей, приятел, отвори...

Навън отдавна тегне мрака,

часовника изнервящо тиктака

и идва ми да изкрещя:

- Виновен съм, в ада искам да горя!

- Виновен ли съм?

- За какво?

- Не съм направил нищо, но защо?

Защо съм сам започвам да откачам

и струва ми се, че ще бъде вечен мрак.

И пак отново изкрещявам:

- Виновен съм, на себе си съм враг.

Приятели нямам, неща и да имам...

Егоист съм признавам....

Но заслужавам ли да бъда вечно сам,

тъй както звяра в своята бърлога?..

Не знам, но звяр поне да бъда мога.

Звяр. Единак,

избрал самия себе си за враг.

Аз още дишам,

потънал в лепкавия мрак.