Балканска рапсодия

БАЛКАНСКА РАПСОДИЯ

... и щом наметнат първите слани

в дъбравите ми сребърни савани,

и аз ще хлътна в зимните си дни –

пешак, нарамил родните Балкани,

с огромните си денкове печал,

натресена, дори под наем взета –

да плачеш ли? – не ти достига жал,

да я възпееш? – то умря поета,

от черните стрелци на Искандер,

през лагерите в Ловеч, в Голи Оток,

кошмарът тук остава все тъй чер! –

на тия зли вулкани от жестокост,

земя отдавна никой не яде,

но тук камата нивга не ръждясва,

и парвенюто властва – бейзаде! –

и неговата свита е опасна,

ще си потъвам в Мировата скръб,

изсипана в тонажи от романи,

с флигорните на Брегович на гръб,

обесен с финтифлюшките на Яни,

и в моя сън Вангелис ще звъни,

дайре ли на бунището изрови?...

Когато стегнат първите слани

поляните със сребърни окови.