Берлин

Стоиш сега, голям, невъзмутим,
прострял снага в сърцето на Европа;
от едни мразен, за други любим,
за трети спомен за живота в окопа.
Отдавна са заглъхнали гърмежите,
и грохота на танкови вериги.
Кръвта бе отмита от валежите,
но за скръбта думите не стигат.

Ти видя как твоите деца
протегнаха безмилостно ръце
да сграбчат хищнически света
и гледаше ги със свито сърце.
Ала светът, от удара разбуден,
в юмрук сви всичките си сили
и ти потръпна, гледайки учуден
как те към теб се бяха устремили.
Децата твои гинеха разбити
далеч от теб, далече от дома.
Ти хапеше до кръв юмруци свити
и тръпки лазеха ти по гърба.
Изправен срещу пурпурния гняв
на цялата размирена вселена
и сякаш изкован от яка сплав,
която не може да бъде сразена,
с очи ти търсеше други очи-
уплашени, горящи с пламъци ужасни-
очите на твойте синове, дъщери,
очите сини, мечтателни, ясни.
Подобно падащите звезди по небето,
те гаснеха, потъваха в земята.
И как кървеше ти от жал сърцето,
когато си погребваше децата!
А светът тъкмо бе вдигнал ръка
веднъж завинаги да те довърши.
По улиците ти рукна от кърви река
и хората мълвяха: “Всичко свърши!”
Раздран като изписан лист хартия,
пробит от стотици снаряди,
глава ти сведе пред безумната стихия
като агнец сред стадо лешояди.
И тъй притихна. Сива тишина
над рухналите сгради плъзна
като носеща проклятия слана.
Кръвта ти в жилите замръзна.
А беше пролет и животът
се веч пробуждаше от сън.
Отминал сякаш бе потопът
от писъци, кръв и огън.
И в цялата тази безумна разруха,
сред трагедията на милиони
човешки гласове се чуха
и детски смях се отнейде отрони.
Ти трепна и наведе влажни очи
към тъжните руини на полигона,
където видя как нещо стърчи-
разцъфнало бе цвете от бетона!
Животът не те бе изоставил,
смъртта не ще е вечен гост
Създателят бе знак оставил-
към бъдещето светъл мост.
И пак, съсипан от погрома,
с очи, набити с кръв и шлака,
като море пред вълнолома
ти сведе поглед и заплака.

Тъй срещна ти зората на мира,
като баща, погребал своя син,
Самичък бе тогава на света,
ала със вдигнато чело, Берлин!