Без право на връщане
На сина ми
Така е, мишленце, светът е отчайващо възрастен –
прегърбен и грохнал, навъсено крета през делника.
Кога се пречупихме, как ли прекъснахме връзката
с вълшебните пръчки, с тревите... С дъгата на детството.
А ти си растеш – цветна роза сред съхнещи бурени –
тъй ярък и як, сякаш с жива вода те поливаме.
Катериш стени, а накриво си връзваш обувките,
така както само на чисти душички прилича им.
Дори не усещаш, когато размахваме пръсти и
ти грабим от багрите, все едно търкаме с гумичка.
Прости ми, мишленце, за всичките дни неопръскани
с вода от реката и с кал. За щурците изгубени.
И знам, че е трудно да бъдеш бодилче сред ножици -
боли те от всяко порастване леко на напреки.
Повярвай, да можеше, бих си излязла от кожата
и заедно с тебе да вкуся дъждовните капчици.
Е, късно е вече за нас да изпъплим от стадото –
така сме улисани в навик, в борба за насъщния.
Но искам да вярвам, че всяко вълшебство изстрадано
ще връчиш на своя наследник, без право на връщане.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миглена Миткова Все права защищены
