Бих могъл, би трябвало, но не го направих

Бях просто дете, с широко отворено сърце,

Ти влезе – буря, прилив, ново лице.

Кълнях се, че ще остана, че знам,

Но сега се кълна само в срам.

Можех да се боря, можех да остана,

Не трябваше любовта да изтлее сама.

Сега миналото е просто дух,

Урок тежък, но чут.

Ти беше слънцето – меко, добро,

А аз бях гръм, разбиващ нощта с едно.

Ти искаше дом, любов без дим,

Аз исках огън, исках грях да родим.

Затова избягах, оставих сълзи,

Преследвах сенки, бягах от дни.

И когато дъждът ме покри,

Разбрах – беше само ти.

Обичах те в тихите часове,

Когато смехът ти бе дом за сърце.

Държах ръцете ти, говорех за „завинаги“,

Но „завинаги“ си тръгна, без да пита дори.

Пуснах те, когато трябваше да остана,

Избрах бурята – изгубена, сломена.

И сега в ума ми ехти

"Обичам те, съжалявам" – безкрайно, нали?

Не беше любов, не както преди,

Но пак отключих врата към лъжи.

Шепот, докосване, бърз поглед назад,

Решение, което ме хвърли в мрак.

Виновен като грях – и все пак мълчах,

С усмивка фалшива, себе си залъгах.

Но в нощта почувствах как расте –

Тежест, петно, истина в мен.

Писах думи, играех роля,

Стиховете ми раниха твоята воля.

Разказ за мъченик, тъжна игра,

Но не бях герой – пуснах те сама.

Облякох го в черно и бяло,

Романтизирах това, което ме е пречупило цял.

Но мастилото не може да изтрие

Как от теб най-доброто взех.

Любовта беше червена, загубата – тъмна,

Виното разля се в нощ непрогледна.

Отпечатъци като сенки по кожата ми,

Спомени, които още ме носят.

Дъждът все още капе в твоя цвят,

Миналото шепне, не дава назад.

Бяхме огън, бяхме съдба,

А сега сме просто белег в нощта.

Накратко – оцелях,

Излязох от руините, още дишах.

Загубих пътя, загубих себе си,

Но миналото остана там, където бе.

Без призраци, без окови,

Без страх от старите окови.

Раних, изгубих, но продължавам,

И този път сам вървя.