И, ето ме сега в гората…
Лежерно капят си листата.
От сто хралупи същества
ме дебнат – тайни общества!
Невежи, с пухкави опашки
пасат трева, садена в чашки.
Наблизо дървени кратуни
на малък мозък, без бабуни,
с фуния, чук и поглед зъл
наби… наливат чужд акъл.
Хиени в бяло – еднотипни
очакват щамът „Страх“ да пипне
и тръшне пухкавото стадо.
Оглеждам се в реката – дядо!
А тя е лепкава и черна,
и с газировка характерна.
Кокетно цвете ми намига,
но щом посегна кресва: „Стига!“
Сред тази странна, зла картина
се чувствам сякаш без роднина.
Не съм от тази гадост брънка!
Но вътре съм, а искам вънка!
„Къде отиваш, я се връщай
и гръб на всичко не обръщай!
Навън ще станеш въздухар.“ –
ме спира заек-костюмар.
„И миг не стой! Я виж ме мене –
нощта не спя, а роб съм денем –
контрира сова белобрада,
с лула в уста – и само страдам!
Навремето редях куплети,
ала додето се усетя
дървото някак ме заплете
и аз не се боричках много.
Върви!“ – добавя сетне строго.
Да спрат ме пробват се мнозина,
но аз решавам да замина.
Пътека грешна ми показва
двуметров смок във „трета фаза“.
Запитвам слон, лежащ в кувьоз
за лодка, брод или за мост,
а той ме праща да купувам
зелен хайвер. Добре, че плувам…
Минавам реката. Почивам.
Почти неусетно заспивам.
Събуждам се точно, когато
небето е в розово злато.
Протягам ръце да докосна
красивата гледка въпросна,
към нея се мъчно издигам
и, ето, почти я достигам,
но почвам отново да падам –
отново душата ми страда
в борбата на двата ми свята:
отгоре – небето, отдолу – земята!

Марин Цанков - Цофа