Животът, ах колко мразеше го тя...
Но защо?Какво й бе сторил?
Нима й бе откраднал любовта?
Не. От малка се бе научила да е сама.
Нима не бе й дал красота?
О, да! Ах, колко хубава бе тя,
след нея хората извръщаха глава.
Но защо? Защо в очите й четеше се тъга?
Защо през сълзи смееше се тя?
Нима в замяна на тази красота,
кръст животът й бе дал,
кръст, непосилен за нейната душа...
Ах вече тялото болеше я,
да носи ден и нощ товара на гърба.
Душата й до смърт ридаеше
във търсене на бледа светлинка.
Ах тези рани! Защо болеше я така?
Нима са толкова дълбоки?
Нима не можеше да се пребори с болестта?
Ах колко много път остава...
Дали ще издържи...
Падна. Сломена от тежестта.
С окървавени длани лекичко побутваше
товара от гърба.
За миг болката притъпя...
Ах, ето я онази бледа светлинка!