Къде те загубих, моя мирна душа,

която някога там в младостта

като птица бяла край мене кръжеше

и къпеше всичко в цвят и роса.

 Как много ми липсваш, мое сърце,

от дните, когато бедно, но младо всеки ден,

всеки час, всяка минута със силата твоя

търсех доброто.

 Колко много ми липсваш, ти красота.

Брилянтното утро на новия ден,

красивите багри на златната есен

потъват завинаги в гъста мъгла.

 Как много ми липсваш, ти чистота.

Думи и погледи – всичко фалшиво,

потънало всред цинична лъжа.

Но хора, децата ни чуват и гледат!

 Колко много ми липсваш, свята любов,

любов могъща, съзиждаща, силна.

Искрици от себе си ти ни раздай -

„щом има грешка да има и прошка”.

 Красота, чистота, сила, любов – всичко възкръсва в душите объркани.

Те в мощен порив ще излетят,

за да събудят най-сетне надеждата.