Болиш ме по навик.
Дъжда се извалява в тишината
под грохнало заспиващо небе.
Сълзите ти са нощен отпечатък
по лунните ти търсещи ръце...
А мен ме няма. Няма ме във тебе.
И не опита даже да ме прекопираш.
Превърнах се в мастилен силует
на спомен, който времето изтрива.
Не ми е тъжно. Болката е навик
и някак си жалея всяка следваща.
Понеже в сто морета съм се давил
и в ни едно любов не срещнах...
Стихопат.
©Данаил Антонов
10.05.2023
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Данаил Антонов Все права защищены
