Отвътре е тихо, дълбоко и празно.

Прозорците са отворени -

мирише на озон.

Проблясва отвътре светкавица

и за миг осветява самотата.

Можем да надникнем в очите си.

Можем да видим къде сме.

После дълго се взираме в мрака:

там  бавно избледнява дирята -

тая светеща опашка -

по мократа тъмна улица,

по мокрото тъмно небе.

Затичани нанякъде - бързаме.

Носим сърцата в ръцете си

и зовем бурята,

от която пак ще стане светло.