Мръсни улици, разбити паважи,
автобуси раздрънкани, без стъкла,
на пешеходна пътека кучета газят,
нас ни къпят със кална вода.

Бързат хората, никой за никъде,
озверели от глад, нищета,
по ъглите просяци никнат
и разчесват за милостиня крака.

Дъжд вали, чадърите цветни
внасят тук-там пъстрота
във живота, на радост бездетен,
и обръгнал в бездушие, и лъжа.

В този ден, на Дякона кръстен,
се събуди народа низвергнат –
на тълпи без „лидери” тръгна
свойто УТРЕ днес да намери.

Че чужбина прелива от българи,
изоставили дом и Родина,
за да търсят заситено сбъдване
с емигрантско сърце до амина.

Тук останали, шепа смелчаци
днес развяват трицветното знаме,
рамената опрели, те спряха
жандармерията с погледи само.

Миг мечтан! Миг на радост!
Чакан почти четвърт век!
Да изчезне чувството стадно!
Да застанем човек до човек!

И надеждата пак да се върне,
че очакват ни хубави дни,
щом веднъж от страха се отърсим
даже Господ ще се смили!

Тази наша нещастна прокоба -
да сме роби на „големите братя”,
ще се свърши, събуди ли се народа
и поиска от съдбата разплата.

Много пъти под „чужди ботуши”
сме превивали гръб, безтегловни!
Ала време е света да научи,
че България има достойнство!

18.02.2013г.