Нощта, крила от мракове ме носят.
Искри кръгът й - черно огледало,
там в полет зъл лицето ми се зърва
в страха от своя устрем смъртоносен.
Сърце световно бие на умряло,
звъни в плътта ми сянково-безкръвна
всемирен вой, и жици от въпроси
безлик ме бесят в чуждото ми тяло
и в моя зверски образ ме разпъват.
Без дъх, зловещ, крилата ме развяват
и в сънна шир сред ужаси блуждая.
Безсвестен устрем влачи ме нанийде,
влече трупа ми дъното на ява,
пълзя в простора тежко и гадая -
кой броди в мен, къде ли ще отиде?
Виси скръбта беззрачна и стоглава
в покрова сив на облаци от тайни
над дол гробовен. Изходът - невидим.
© Константин Все права защищены