Нощта, крила от мракове ме носят.
 Искри кръгът й - черно огледало,
  там в полет зъл лицето ми се зърва
в страха от своя устрем смъртоносен.
 Сърце световно бие на умряло,
  звъни в плътта ми сянково-безкръвна
всемирен вой, и жици от въпроси
 безлик ме бесят в чуждото ми тяло
  и в моя зверски образ ме разпъват.

Без дъх, зловещ, крилата ме развяват
 и в сънна шир сред ужаси блуждая.
  Безсвестен устрем влачи ме нанийде,
влече трупа ми дъното на ява,
 пълзя в простора тежко и гадая -
  кой броди в мен, къде ли ще отиде?
Виси скръбта беззрачна и стоглава
 в покрова сив на облаци от тайни
  над дол гробовен. Изходът - невидим.