Бях твое слънце в небосклона,

когато вечер се прибираше във мрак,

онази, която като цвете

пазеше да не откъсне враг.

Бях твоя летен сутрешен порой,

от който не избяга, както досега

и се опита, въпреки сълзите,

да оцветиш за мен във розово света.

Бях твоя лек стихиен вятър,

разколебаващ вярата ти в мен, защото

на моменти бях студената вихрушка,

носеща във себе си доброто.

Бях твоя тези четири сезона -

и дъжд, и вятър, но и топло слънце,

ала вкусът на непознато цвете,

„беше” и нищо няма да го върне.