17 апр. 2015 г., 07:47

Човеци 

  Поэзия
477 0 2

Сред пусти полета, из прашни пътеки

от време на време

                                    се мяркат човеци.

А в своите зверства, чрез своите жертви

нечовеци отчаяно

                                        търсят подкрепа.

Всеки ореол е корона от тръни

и всеки венец

                             е бодлива утеха.

Накрая остава ни празната вечност –

и зрънце надежда

                               в ръката отсреща.

 

Надежда, която угасва навеки,

когато човеците

                                тихо изчезват...               

© Константин Дренски Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Да се хванем за зрънцето. Какво друго да правим?!Човеците вече са малко. Харесах!
  • За съжаление - печална констатация, но би трябвало за зрънцето да се хванем и да запазим човешкото, щом все още тук- там може да се срещнат човеци.
    Поздрав за постигнатата творба и лек ден!
Предложения
: ??:??