От невъзможни мисли бягам още.

От страшни филми още се боя.

Сама заспивам тука нощем

и няма на кого да позвъня.

Да поразсее мисли нежелани

и страховете ми да разтопи в нощта;

сълзите ми да пресуши със длани…

Сама е страшно трудно да заспя.

А сенките се влачат по тавана.

Прозорецът блести с шотландски дъжд.

А тука съм различна, неразбрана.

България сънувам неведнъж.

Часовете се точат. Телефонът мълчи.

Нищо, ще чакам.

                                      Ще позвъни.