Зад затворени врати

сърцата ни болят,

престиж е любовта,

но искам да я няма тя,

и как боли незнайно

от малките неща,

но ако обичаме трайно,

колко ли ще ни боли,

отново търсим любовта,

мазохизъм ли е тя.

Зад затворени стени 

студът в душите ни нахлува 

и студен бриз облива ми душата,

когато нараниш ме с думи тежки,

но не знаеш как силно нараняват те,

и днес, и утре ще те забравя,

дори в теб и мен една кръв да лее.

Ще затворя очи и дали ще забравя,

не защото ти не си се научил,

в теб няма бащинско чувство,

но ние нямаме нужда от такова,

защото имаме майчица,

която е повече от всичко на света. 

И къде си бил в нощите студени,

да прегърнеш твоето бебе, повито в пеленки,

кога си погледнал и казал обичам те,

едва ли сме чули от теб тези думи 

и едва ли сега е времето да ги чуем.

Това са думи тежки,

не искам да съм с твойта кръв,

не искам да следвам твойте грешки,

прости ми, но всичко ми дойде в повече,

ще забравя теб, но не и тежките спомени

и думите грешни.