Ти някога криле ми сам пришѝ,
животе мой. Повярвах, бях наивна,
а после мрак по дирите ми кривна,
подобия на хора – без души.
В сърцето скрих го - да не се руши,
светът ми щом порой от съ̀лзи ливна,
дъга – не пръстен, а оброчна гривна,
за стих венча ме – да ме утеши.
И само той за миг не изменѝ,
на лудостта ми. Мокър и окаян,
прощаваше ми светлите вини.
И знаеше – изгонени от рая, ...