Да отвържем езиците на камбаните
Поезийо, моя участ нерадна, болко незаличима,
додея ми от твоите цветя и птици
в тресавището на баналните ти треви!
Време е да захвърлиш шарените боици
и да свалиш от небето мъртвите си слънца и луни.
Поезийо, сън мой недосънуван,
от въздишки "Ах!" и "Ох!" е вятърът, дето фучи.
Спри да плачеш! Повярвай ми, не си струва
пазвата си да квасиш с измислени сълзи!
Поезийо, упование мое и надеждо жива,
защо любовта даже направи пленница ...