Да отвържем езиците на камбаните
Да отвържем езиците на камбаните
Поезийо, моя участ нерадна, болко незаличима,
додея ми от твоите цветя и птици
в тресавището на баналните ти треви!
Време е да захвърлиш шарените боици
и да свалиш от небето мъртвите си слънца и луни.
Поезийо, сън мой недосънуван,
от въздишки "Ах!" и "Ох!" е вятърът, дето фучи.
Спри да плачеш! Повярвай ми, не си струва
пазвата си да квасиш с измислени сълзи!
Поезийо, упование мое и надеждо жива,
защо любовта даже направи пленница
на слово пустинно и излиняло
и овехти с перото си ръждиво
олтара на нейното вечно тяло?!
Поезийо, моя сила и чудо необяснимо,
как искам да си стихия, пречистващ пламък,
а не натруфена да лежиш на смъртно ложе.
Събори зидовете на призрачния си замък!
Живеца пусни в кръвта й! Събуди я, Боже!
Поезийо, живот мой, хлебец и завивка,
напуснаха те, защото си днес една куха Барби.
Няма ги, няма ги волните строфи
и гневната истина в твоите дарби!
Вече си домошарката по пантофи.
Поезийо, връх мой и примамлива бездна,
защо са ти тия оди от хурките на баби?!
Хайде пеперудените ти крила да свалим!
Извиси отново огнени клади
и достойно да изгорим!
Диана Загора
© Диана Кънева All rights reserved.
