Защо не съм силна аз, като гората?

И яростни ветри без жал да ме блъскат,

и бурите клони от мене да кършат,

да бъда през зимата тъжна и гола...

Но дойде ли пролет - листата ми свежи

да лъскат,

да съм със зелено и жилаво върше.

И сокове лудо да тичат по ствола!...

Защо не съм вечна аз, като реката?

От извор родена - в море да се втичам,

през пъстри ливади снага да си вия,

студена и бистра - да нося прохлада...

И млади, и стари със лъскава гръд

да привличам,

щом жажда ги мъчи, от мене да пият.

Да съм все нова и винаги млада!...

Зашо нямам тяхната сила и вечност?

Да бях аз, Природо, така сътворена,

така издръжлива и неуязвима!

Да можех и аз да руша и изграждам!...

Най-висша материя - с чувства и разум

дарена,

а имам единствени: пролет и зима...

Като тях да умирам и светло прераждам!