Защо не съм силна аз, като гората?
И яростни ветри без жал да ме блъскат,
и бурите клони от мене да кършат,
да бъда през зимата тъжна и гола...
Но дойде ли пролет - листата ми свежи
да лъскат,
да съм със зелено и жилаво върше.
И сокове лудо да тичат по ствола!...
Защо не съм вечна аз, като реката?
От извор родена - в море да се втичам,
през пъстри ливади снага да си вия,
студена и бистра - да нося прохлада...
И млади, и стари със лъскава гръд
да привличам,
щом жажда ги мъчи, от мене да пият.
Да съм все нова и винаги млада!...
Зашо нямам тяхната сила и вечност?
Да бях аз, Природо, така сътворена,
така издръжлива и неуязвима!
Да можех и аз да руша и изграждам!...
Най-висша материя - с чувства и разум
дарена,
а имам единствени: пролет и зима...
Като тях да умирам и светло прераждам!
© Славка Любенова Всички права запазени