Демон

Очите му светеха - тъмен оникс,

и знаех, че всяка негова дума е лъжа.

Усмивката му те разтапя.

Лицето му беше копнеж,

а устните му порок.

Всяка целувка беше по-сладка от предната,

а всяко докосване оствяше огнена следа по кожата.

Това не беше човек, а демон.

Страст облечена в плът и кръв.

Изтръгваше въздишки с лекота.

Гледа те и те лъже, толкова сладко,

че чак с удоволствие се правиш,

че му вярваш.

Най-лошото беше, че знаеше как влияе на същества като мен.

Знаеше, че чарът е скритото му оръжие, и го използваше така, че да убива.
"Съвземи се!" си повтаряш,

но колкото повече се дърпаш,

толкова повече пропадаш...