Нощното небе... самотната луна... звезди милиарди светят горе... а тя е все тъй сама... Всичките звезди я греят... осветяват нейното лице... но тя не ще да ги погледне... за Слънцето е само нейното сърце... Чака го Луната бледа... цяла вечност чака... и тъжно все към долината гледа, когато си отива мрака... Нейното слънце се задава, усмивка озарява лунното лице... но това... за кратко е това - Луната се предава и оставя денят в Негови ръце. Осветява той денят, разпръсква нежно своите лъчи... и ето, вече негов е светът, но той все Нейното име мълви... Той също я чака - тя знае... и също плаче и тъжи, нищо, че грее - той на мъка ухае, всеки ден така - докато се стъмни... И гонят се така те цяла вечност, и без глас тихо се зоват... казват всички - безсмислено е всичко, но влюбени сърца са - няма да се предадат.