donchevav (Венета)
82 557
4 апр. 2014 г., 23:07

Диаболично 

  Поэзия » Философская
389 0 4
Мотиката на майка ми изчезна
 
В утрото на спомена се връщам,
сънно газя тихата вода,
плясъкът ù с болка преобръща
в мозъка ми старите неща.
 
Пламъци от думи неизречени
ближат сенките на двора пуст.
Всичко тук - на самота обречено -
вчера важно – зная наизуст.
 
Връщат се, прииждат бели птици,
кацат на притихналия праг.
На сърцето опнатите жици
търсят в обичта надежда пак.
 
Хлопва се врата – нечиста сила
пренарежда вътре вечността.
Зад вратата в тъмното се скрила
и разплела старата метла.
 
Всяка вещ – премита, подредена –
в нов порядък гледа към света,
в утринния здрач студено
блясва стара коледна елха.
 
Бъдното несбъднато се вплита
в хаоса на някакъв абсурд
и не питам, не съвсем не питам
липсва ли ми вече нещо тук.
 
Всяка вещ на мястото си – мига
с кухи и изпразнени очи.
Но на майка старата мотика
тъй и не видях сред тях, уви!
 
4.04.2014 година

© Венета Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??