Диаболично
Мотиката на майка ми изчезна
В утрото на спомена се връщам,
сънно газя тихата вода,
плясъкът ù с болка преобръща
в мозъка ми старите неща.
Пламъци от думи неизречени
ближат сенките на двора пуст.
Всичко тук - на самота обречено -
вчера важно – зная наизуст.
Връщат се, прииждат бели птици,
кацат на притихналия праг.
На сърцето опнатите жици
търсят в обичта надежда пак.
Хлопва се врата – нечиста сила
пренарежда вътре вечността.
Зад вратата в тъмното се скрила
и разплела старата метла.
Всяка вещ – премита, подредена –
в нов порядък гледа към света,
в утринния здрач студено
блясва стара коледна елха.
Бъдното несбъднато се вплита
в хаоса на някакъв абсурд
и не питам, не съвсем не питам
липсва ли ми вече нещо тук.
Всяка вещ на мястото си – мига
с кухи и изпразнени очи.
Но на майка старата мотика
тъй и не видях сред тях, уви!
4.04.2014 година
© Венета All rights reserved.
