Дим да те няма, Любов

(Снощи аз споделях тревоги

и злобно крещях в панически страх,

помня, че бях луда, не можех

дъх да поема от толкова гняв...)

Че Любовта се бе завърнала снощи,

гневна и болна,

овехтяла принцеса,

и бе ме замолила за мъничко помощ,

за подслон или може би песен... 

(А аз песни не умея да пея...)

Тъй ù рекох и кътче почистих за нея -

там отляво,

сред всичките повехнали дрехи

тя се сгуши

и зарида на моето рамо

с надежда да намери утеха...

Каква ти утеха?!

За Бога, Любов!

Къде при мене я дириш?

Та аз съм орисана -

погром след погром!

Да ти налея ли в чашата вино?

Пий от тревога! От блудност запей,

паметно, силно, за вовеки веков!

Крещи в сърцето ми псалми

и сетне дим да те няма, Любов!