Домът на стария моряк
В самара на очите му тежеше
небето цяло и така прокапа,
че сякаш от сърцето му валеше
на думи обич, болка, самота...
И стихнала във миглите на мрака,
душата му разпъти ветровете.
Попътен повей няма да дочака,
корабът, прегърнал бреговете.
Морето се протегна и оттегли.
Морякът с длан корава го помилва,
самара във очите си притегна,
събрал на възел морската си сила.
Домът е там, а тука е Безкраят,
във който като морски фар ще свети.
Морякът до смъртта покой не знае
и Дом не са за него бреговете.
И като бог нагази във водата,
а тя го приласкава и прегръща...
Домът е тук, а там е Самотата...
Морякът у дома си се завръща.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Румяна Славкова Все права защищены
