Думи, които раняват
Тъй както камъкът руши гнездо
и пилците разпръснати се реят
без топлото на майчино крило
и думите обидни нараняват.
Като стрели, забити във плътта,
гневът от злоба нечовешка
руши най-чистите ми правила,
наопаки света ми преобръща.
Не мога да повярвам във това,
че нечие проклятие съм чула,
че може родна кръв да ме предава
и както сърп трева да ме отскубва.
Мен сто пъти са ме ранявали, но чужди.
На тях простих, и Бог да им прости.
Обидна дума днес аз не изрекох,
но се отрекох от сестрински очи.
И нека Бог и нея да я опрости
за думите, оваляни във кал и тиня,
не ще ми стигнат всичките сълзи
самата аз да я умия...
Нима светът така е пощурял,
че може да се дави от безумия,
навярно вече своя край съзнал,
се е натровил с противоречия.
Това не може да е моят свят...
във него няма злост, обиди.
Аз ризата събличах я за брат,
делих си хляба, съпреживявах грижи.
Сега си казвам вече "Стоп" - до тук.
От тук натътък аз поемам руля.
Но пак ще чакам да получа знак
по кой път, Боже, да поема...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
