Думи, които раняват
Тъй както камъкът руши гнездо
и пилците разпръснати се реят
без топлото на майчино крило
и думите обидни нараняват.
Като стрели, забити във плътта,
гневът от злоба нечовешка
руши най-чистите ми правила,
наопаки света ми преобръща.
Не мога да повярвам във това,
че нечие проклятие съм чула,
че може родна кръв да ме предава
и както сърп трева да ме отскубва.
Мен сто пъти са ме ранявали, но чужди.
На тях простих, и Бог да им прости.
Обидна дума днес аз не изрекох,
но се отрекох от сестрински очи.
И нека Бог и нея да я опрости
за думите, оваляни във кал и тиня,
не ще ми стигнат всичките сълзи
самата аз да я умия...
Нима светът така е пощурял,
че може да се дави от безумия,
навярно вече своя край съзнал,
се е натровил с противоречия.
Това не може да е моят свят...
във него няма злост, обиди.
Аз ризата събличах я за брат,
делих си хляба, съпреживявах грижи.
Сега си казвам вече "Стоп" - до тук.
От тук натътък аз поемам руля.
Но пак ще чакам да получа знак
по кой път, Боже, да поема...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
