Дунавска лястовичка

Във водите на Дунав се взирам с тъга,

а тя отвръща ми с нежни тихи слова,

разказва за дните, когато далеч била е нощта,

и света бил е покрит с мека топла светлина.

Отговарям ѝ замислен с чувство на гòрка самота,

казвам ѝ, че не мога вечно да лъжа откровено своята душа,

че дните красиви и аз съм живял, но в заблуда,

а сега съм нещастно щастлив – влюбен до полуда.

…

Реката затихва и гласа ѝ спирам да чувам,

тогава във водите ѝ бистри на луната започвам да се любувам,

отразена, тя отразява желанията на моята душа,

заедно със сълзи ми, по нея се виждат черни петна.

И искам да стана и да протегна ръка,

искам лице ѝ красиво да докосна в нощта,

но водата раздвижва се и в миг изчезва луната,

-румънският вятър решил е да погали полята.

Запитва ме той, кого ли чакам в тъмнината самотен,

дали зората красива или пък мрака порочен,

дали тук съм дошъл пред себе си да се изповядам,

или отчаян съм решил в Бога да повярвам.

– Ветре, ветре студен, ти от далеч идеш и сигурно знаеш,

дали човек без своята лястовичка щастлив е, можеш да кажеш,

дали ако нея я няма за душата ще има спасение,

или трябва жив да умра, удавен в смирение.

Ще мога ли аз някога да се наричам свободен,

или ще продължавам да живея живота позорен,

- да понасям скърби и вечно страдание,

да се надявам и чакам сляпото упование.

…

Твоето мълчание предвещава единствено празнота,

изпълнена с мечтите и желанията на любовта,

-но поне това ми остана – свободен да мечтая,

за нея всеки ден да мисля и да я желая.

Аз зная, че моите желания няма да променят хорските съдби,

и зная, че моята страст няма да попречи света да се върти,

зная, че съм просто една нота между редовете,

зная, че гласът ми е просто шум сред ветровете.

Но аз тук ще остана, на Дунавския бряг,

моята лястовичка ще чакам в жега и сняг,

тук ще съм и сам със себе си в безкрая ще споря,

тук ще бъда, докат' живота не успея да преборя!

Кристиан Дочев

Януари 2015г., Никопол