Душата ми

28 нояб. 2007 г., 16:49

Поэзия » Любовная

1200 0 4

Вълните бавно се спускаха към скалите

и сякаш незнаещи се разбиваха в тях.

Ако можех душата си да опиша,

вълна щях да я нарека.

Тя все с устрeм се спуска,

към твърди и силни скали,

и сякаш съм вече бездушна,

щом от разбиването в тях не боли.

По навик си лягам и ставам с мисъл

за поредната студена скала,

в която ще трябва пак с вик да разбивам,

кървавата си душа.

Сякаш вече не чуствам, сякаш вече не дишам,

всяка сълза оставям там - накрая, на брега на морето,

на нежния пясък,

и пак се стремя към онази скала.

Знаейки, че всичко е болка,

не мога пясъка да пощадя,

разбивам се във пустотата,

а после си изкарвам там яда.

Нали за това e морето, нали за това са вълните,

да бъдат болезнени и да ги боли,

да стават на пяна като чаша с шампанско -

отпиваш от нея и сладко горчи.